Героят ти умря на клада.

Отиде си обикновен.

Навън вали, светът присяда -

светът  самотен и студен.

Пред  теб е зинала мъглата

и черна пропаст ви дели.

Как няма връщане, когато

героят тръгва си, нали?

Той трябваше да си отиде!

За него прибори блестят

и закачалки празни  има,

и място в този тесен свят…

Той трябваше да те остави!

Защо  го чакаш и тъжиш

и празо място все му правиш?

До теб да седне, все държиш?

Поканен е на всеки празник, че

с нова рокля и парфюм

ти тананикаш си наум…

…в очакване да те прегърне.

Къде е той? Като момиче

все още питаш: „Как?”

Как няма връщане, когато

покривката е посивяла,

по приборите паяк лази

и всеки празник си отива -

като ден. Обикновен. Герой?

…и само трепета в онази

наивна мисъл, че се връща

ти дава смисъл

и надежда,

че е той.

Изгоря и последната клечка.

От кибрита избяга живот.

И угаснала старата печка

заприлича на празен кивот.

Изоставена стаята стихна

и прояде я сноп тъмнина.

И далече, от рамката кихна,

бездиханна, една кухина.

Непозната изсъхна тревата.

Неоткъснато клонче умря.

Недокосната падна мъглата.

Непотребен часовникът спря.

Колко малко без огън живях

Миг в студеното бях, а умрях.

Стъпих в локва и умрях.

По нозете ми се стичат

отражения и прах-

тъй отива си момиче.

Светлината ми утихва,

на далечен фар прилича

ту изгася, ту усмихва -

тъй отива си момиче.

Няма публика и сцена,

нито мило ме наричат.

Само аз съм – разрушена,

тъй отива си момиче.

В огледалото неясно

друга срещу мен наднича,

гледа тъжно и ужасно.

Тъй отива си момиче.

Към жената се затичах-

тъй отива си момиче.

Мечтая да съм защитена,

върни се и ми помогни.

За миг поспри, седни до мене,

изслушай ме и си тръгни.

Гласът, ликът ти са неясни.

Не знам къде живееш ти.

Но щом те няма е ужасно…

За миг поне, но се върни.

Ще ме завариш променена.

Ще ме познаеш ли? Уви,

изглеждам малко уморена.

Поостаряла съм дори…

Но все мечтая да те срещна,

за миг поне да постоиш

до мен, години безутешна.

За миг, след туй да си вървиш.

За миг поспри, седни до мене.

Погледай ме и спомни,

че чакам те, незащитена.

Помилвай ме и си тръгни.

През гората минава пътека.

Неотъпкана, тясна,

бодлива

и вървя си по нея полека.

Уморена, сама,

мълчалива.

И макар, че разлива се хлад

все не искам да спра,

все мечтая -

търпелив и усмихнат и млад

да ме чакаш ей там,

там накрая.

Затичах се да те прегърна,
но спънах се във твойна урна.
Забравих, че сънят е просто сън.
Че тъжно е и вече,
вече … няма те навън.
Затичах се, но се препънах.
А някога умирах да те върна!
Загубих се във някакъв си сън…
Защото тъмно бе и вече,
вече … нямаше те вън.
Напразно чакам да те зърна.
След някой като теб ще се обърна,
забравила, че ти си надалече.
Когато пусто е и вече,
вече … няма те навън.

Мечтая си за теб … насън.
Но все те няма, все те няма.
Няма те.
Навън.

От небето оранжево пада

светлина,  кадифяна и мека.

Посиняла земята с досада

се завърта едвам и полека.

По гърба й пълзят силуети

като пешки, които си взел -

окопчани, увити, заети,

се изгубват към тесен тунел.

До реката дълбока пристава

и последния лъч светлина.

А след  него бездумен остава

част от кораб – една руина.

Дъх поемаш,  уморена.

Чувам те и те изпращам.

Тръгваш към земя студена,

аз след теб ръка поклащам.

Знам, че скоро ще си там -

ще заспиш, ще ме оставиш,

знам, че скоро ще съм сам -

ще изчезнеш и забравиш…

В длани ще те подържа,

вкопчен  в малкото ти тяло,

сякаш тъй ще задържа

нещо крехко и…умряло.

Дъх поемаш,  уморена.

Пускам те, но се поклащам.

Тръгваш към земя студена.

За последно те изпращам.

Не са цветни, просто сиви.

Нагласих и празни  листи,

но останаха си чисти.

Да рисувам не посмях…

Да те върна не успях…

Не намерих верен щрих.

Празнотата не изтрих.

Искам всичко да узная.

Плаша се когато вън

се залутам и гадая.

Плаша се от тишината.

Спуска се като стена-

мен превръща в непозната,

теб покрива с тъмнина.

Нека тихо погадая.

Нека вънка повали.

Мокра ще си помечтая

да ми кажеш все…Нали?